Пясъчко Уотърмил имаше една мечта, въпреки че никога не е имал нищо общо с преподобния Мартин Лутър Кинг: да получи ролята на Торбалан. За последния Пясъчко беше чувал като малък, обаче имаше само смътния спомен за прибиращ в торбата непослушни деца старец, нещо като антипод на фикционалния соц-персонаж Дядо Мраз. Все пак, мислеше си Пясъчко, ако имам торба и правомощия да прибирам разни хомо скрибенсчета, недорасли за цеховете, в които се произвежда подходящо за такива колоси като мен минало, животът ще стане по-хубав от песен.
В това време Батман бръмчеше точно над главата на Пясъчко, и, предугаждайки тъмните му намерения, се спусна към него като ястреб (пардон, като прилеп), сграбчи го и го пусна в лапите на някаква шайка тролове и разни там лумпени и маргинали, които пресяха като флотационна машина от пясъчните телеса разни торбалански нередности и ги опънаха на простора да съхнат и да радват очите на онези, които виждат опасността от Пясъчко в ролята му на крайъгълен камък във феодалните палати на кралство Хай-Джумай. Сиреч камък, отхвърлен не от зидарите, за които иде реч в Библията, а от обитателите (между които се числи и онази симпатична шайка) на ветровитите виртуални пространства, за които истината се оказа по-важна от уютните низини.
2 коментара:
Тази приказка се развива добре, да видим какво ще стане с истинската...
Ех, от каузалността на гещалтите понякога се прави (неправомерен) преход към емпиричния каузален стил на физическия свят, както чичко Хусерл ни разправя в "Кризата...", та дай да призовем светлата страна на силата (пък и нали си Светла, а както казваше Хари, "Суънцено ли вуезе тук") и да се опитаме да осъществим един скок от желано към необходимо. И то, доколкото ми позволява да преценя малкото количество сива набръчкана субстанция, която все още ми се намира, поне мъничко морално правомерен.
Публикуване на коментар